Лов на див заек

Домашният заек има за свой прародител друг вид див заек, разпространен вече от Южна Швеция до Северна Африка, на една голяма част от Западна и Средна Европа, някои гръцки острови, а у нас – изолирано на острова срещу Созопол. Този друг заек с ръст 40-50 см (от муцуната до края на опашката), тежи от 1,5 кг до 2,5 кг и е с по-къси уши, които, обърнати напред, не могат да достигнат върха на носа му, е нашият заек. В някои учебници по животновъдство зоотехници са го кръстили със сръбското име „Куна”. У нас, както в руския и чешкия езици, под това народно име се подвизават  златката, отчасти и белката. Впоследствие се появява името заек-подземник, защото риел сутеренни галерии за своя дом.

Но не заради месото или кожата – месо от домашни животни или обилен дивеч в Средновековието е имало много. Създали го по-скоро повелите на Храма. В обширните паркове на оградените манастири започнали да развъждат питомни зайци. По време на постите, когато било грешно да се яде месо, лакомите монаси забравяли за забраната. А чревоугодният деликатес да се ядат „неубити” зайци-ембриони спомогнал за полусвободното отглеждане на домашния заек. По-късно се развъдили пухените, ангорските, чинчиловите, златковите и други породи, включително и зайците-„великани” – все като потомци на земеровния заек. Някои от тях са се разпространили в различни краища на света – на островите Рюкю и по-специално Амамиосима и Токуносима (между Япония и о-в Тайван) се среща лазещият заек, чиято численост е едва 500 броя и е включен в Червената книга. Други зайци са американските от рода Силвилагус, обединяващ 12 вида. А пък бразилският заек,  флоридският заек и степният воден заек, обитаващи обширни територии на Южна Америка, Колумбия, Венецуела, Хондурас, Никарагуа, Мексико и почти целия щат Аризона са предпочитани ловни обекти.

В новооткритите земи на отвъдокеанския Нов свят носталгията на преселниците  повикала като техни съквартиранти заселването в Америка на нахалните нашенски домашни врабчета, скорци и пр., както и на фазани и кеклици, които пейзажите на задморските земи не познавали. Така било и по време на коледните празници в Австралия през 1862 г. (според други - 1859 г. е било голямото зайче преселение). Презокеанските ушати пасажери-подземници стъпили на австралийската суша в Хобсън Бей. Австралийците посрещнали в пристанищното градче зайците с усмихнати лица и наострени погледи. Томас Остин, страстен ловец и природолюбител, настанил емигрантите в имението си, развъдил ги и през първите 6 години отстрелял от потомството на съквартирантите си към 20 000 бройки.

През 1871 г. скъпоценният дивечов отвъдокеански преселник бил защитен като аклиматизиран вид. От това време е известен съдебен протокол, в който съдът в щата Виктория осъжда бракониер да плати глоба от 10 фунта стерлинги на собственика Джон Робертсън. Впоследствие заекът-подземник се размножил с неочаквана скорост. Правителството отменило протежирания му статут. И същият фермер е трябвало през 1874 г. да плати солидната за тогава сума от 5000 фунта стерлинги като награда за изтребването му.

Как да го приютим? Избират се места, далече от посеви, градини и млади лесонасаждения. Площ от 50-100 ха позволява да се засели с колония до 3000 подземници, без опасност от изтощаването на пасищата. Почвите, които той предпочита, са по-сухи, леки и песъчливи, без наводнени участъци, най-често пясъчни, а и осолени. Нрави му се разнообразният релеф. В Украйна, Чехия и Словакия вече е разработена изпитана биотехника за неговото първоначално заселване, като се изкопават общи дупки за оквартиряване на около десетина преселени зайци. Препоръчва се и първоначално подхранване с любимите му храни. Но това би било предмет на друг разговор, само ако подпечатим визата му на редовен обитател на родната ни природа.

Менюто му е скромно, вегетарианско: през топлия сезон пасе трева, а в преходните полусезони храсти, клонки, филизи, корени, дървесна кора и пр. При тънка снежна покривка разкопава сам бялата пелена и се храни с шумки, окапали тревни семена и пр. В Украйна в стабилизираните и укрепнали по численост колонии той не се отдалечава от своите леговища. Хранителния му периметър е от 50 до 100 м от дома и там той не нанася щети нито на овощните, нито на зеленчуковите градини. Украинските ловци са единодушни, че успешната му аклиматизация е голям коз за ловците  и се радват, че са успели да го придвижат по-на север от досегашните му местообитания. Докато нашия по-едър негов събрат бихме го намерили като алпинист и на Мусала, и като крайморски курортист по дюните на Ропотамо или Златни пясъци, то подземникът не желае да катери.  Във Франция, например, не се изкачва повече от 900 м, в Чехия и Словакия – до към 1000 м. Заляга в хълмчета, крайморски брегове,тузли, суходолия, ридове, оврази, дюни, до песъчливи сипейни места, крайгорски поляни. Особено пригодни са изоставените и неизползвани вече земи за селскостопанска обработка или неплодородни места. А у нас с такива сега е пълно!?

Нощта е неговата стихия – излиза привечер на паша, прибира се призори. В местата, където не е наплашен, се осмелява да пасе докъм 10-11 ч. Пладнува на прохлада в подземните си покои и по време на надвечерната си закуска също е на паша. Уплашен, стремително бяга в някой от входовете на жилищната си кооперация. Неблагодарен обект е за млади ловци с бавен рефлекс. Наскоро изгледах един клип с двама „килъри”, които с перфектни камуфлажни униформи ловуваха на зайци-подземници. Единият наблюдава излизането им от дупките с бинокъл, другият ги стреля със снайперова карабина с крачета от разстояние 150-200 м.

Но за да стигнем до този лов, доста трябва да поразсъждаваме. На остров „Свети Иван”  вероятно са били пренесени след 1925 г., тъй като към 1930 г. е бил правен несполучлив опит да бъдат преселени на „континента”, но „материковата ни суша” отказала гостоприемството си.  Или мястото е било влажно и наводнено (били пуснати в района на Ропотамо), или диви котки, порове и чакали са си направили пир и са ги ликвидирали. И оттогава досега подземникът е потънал в забравата островен изгнаник и никой не иска да го избави от светиивановото созополско заточение. Анатемата към него канонически е преповтаряна с апокрифна достоверност от писаното от Страбон (преди 2 хиляди лета) и с напомнянето на „австралийският инцидент”. Цялото това упорито „вето” не е ли в ущърб на ловците? Питаме: ловното  пресиране на нашия злочест местен заек ще бъде ли някога облекчено. А дори и „кървавият данък”, който той плаща към хищници и неприятели, ще бъде намален, тъй като природата справедливо ще го разпредели вече и на друг данъкоплатец.

Ако беше жив Боев сигурно щеше да нападне и „фобистите”, които, без да знаят защо, мразят подземника. Те трябва да запомнят, че Република България не е новооткрита задокеанска джунгла, а страна с напълно улегнала и развита фауна. Щом сме признали нашенския див заек за полезен дивеч, на какво основание трябва да третираме неговия събрат със сходното му меню като нежелан вреден дивеч? Нека амнистираме най-после този зайчи сродник, незаслужено отхвърлен от ловния календар.

Бг лов